Нана и „Съдебен спор“ помагат на болни от рак – как и къде?

Нана в откровена изповед: Победих рака, но страхът остава

Нана Гладуиш доказа, че не случайно е сред любимите тв водещи в родния ефир и зрителите има защо да й гласуват доверие от години в предаването й „Съдебен спор”. Тя събра сили да продължи войната с рака и след като спечели собствената си битка с коварното заболяване. Вместо да се оттегли и да заживее щастливо със семейството си, тя се хвърля в борбата с нови сили, за да помага на стотици други българки, научили страшната диагноза. Как намира сила да се среща всеки ден с болни жени във фондацията си „Една от 8” и как ще продължи да живее след най-трудната си житейска битка, Нана разказа в откровено интервю за читателите на „Ретро”.

– Нана, вече месец работи фондацията ви „Една от 8”. Как се развива?

– Целта ми е да се изгради клуб за извънболнична помощ на жени с рак на гърдата, за срещи и взаимопомощ, подкрепа във всички възможни посоки – дали преди, по време на терапията или след това, защото проблемите не свършват с лечението. Засега имаме адрес, на който посрещаме всички – бул. Витоша 63, ет. 3. Даваме информация, което като жена преминала през тази битка, знам, че е много важно. В бъдеще подготвяме и различни психологически терапии, други събития и въобще всичко, с което можем да помогнем.

– С какви трудности се сблъсквате?

– Не бих казала, че са кой знае колко. Идеята се роди още по време на моето лечение и ходих и на други места по света да видя как работят подобни фондации. Тук има пациентски организации, които правят много, но няма един клуб или средище, където жената да знае, че може да пие едно кафе, да поговори и да срещне хора като нея. Аз не си поставям за цел да оправям здравеопазването ни, защото онкологията е много скъпа, но искам да помогна на жените да се чувстват по-добре. Не мога да купя ехограф, но мога да дам перука или сутиен, така че те да могат да поддържат качеството си на живот и да допълня лекарите и болниците.

– Имате ли съмишленици?

– До момента с изключение на моя мъж, който ми помага финансово или няколко души, които са ми давали по 20 лв. например, кой знае каква помощ чисто парична нямам. Мъжът ми и неговите бизнес партньори в компанията „Сиксти кей” ми направиха първото корпоративно дарение, с което ще мога да съществувам в следващата една година. Всичко съм купила с лични средства – мебелите, брошурите и съм на свободен наем. Жените идват по няколко на ден и сядат да си поговорим, да си починат и да им дам насока, да им вдъхна кураж. От тях не искам нищо и затова наистина имам нужда от подкрепа.

Но пък имам помощ от приятели, която не е финансова, но също е важна. Нина Русева от телевизията идва да гримира безплатно, адвокатът на „Съдебен спор” Иван Сотиров дава безплатни консултации, психоложката ни Антонина Топалова също. Много хора ни помагат със съдействие и се извинявам, че не мога да ги изброя всички и да им благодаря. Понякога е важно дори просто да има с кого да си изприказваш тревогите, защото само човек, който е минал по този път, може да те разбере.

Откакто аз започнах лечението, съм в непрекъсната връзка с жени като мен и независимо дали аз ги търся за помощ, или те мен, сме постоянно в контакт и имам нужда от това разбиране. Няма вариант, в който жена с диагноза рак да забрави за това.

– От там ли черпите енергия, защото се занимавате с много неща, но сте винаги позитивна и изглежда сякаш нямате умора?

– И аз имам моменти, когато ми е тежко и не знам какво да направя. Има жени, които успяват да ме съборят емоционално с историите си, ние ревем заедно и това често изчерпва енергията ми. Имам своите страхове, които са непрекъснати. Но се старая да не затормозявам хората, защото те идват при мен за кураж.

– От какво ви е страх?

– Например от последните изследвания, които ми правиха, съм се паникьосала, не знам защо. Уж са добри, но емоционалното ми състояние е срутено. Червейчето на притеснението като започне да те яде, няма какво да се направи. Вчера една жена дойде в клуба, която от 10 години се бори със заболяването, което е започнало като рак на гърдата и се е прехвърлило на други органи. Беше невероятна – облечена, работи и не спира да се бори. Дойде за консултация с нашата психоложка, а аз й казах, че сякаш е изпратена точно в този момент за мен, защото ми вдъхна сили с позитивизма си и по този начин всички си помагаме. Ето така работи фондацията.

– Какво съветвате жените, които още не са ви потърсили или сега научават тази диагноза?

– Много съвети мога да дам, но първо искам да разберат, че не са сами. Често жени, които не са в публичното пространство като мен, се притесняват да говорят за проблема и без да искат се поставят в ситуацията на самотност. А всъщност сме много и не е нужно да сме сами. Паниката и пропадането няма как да се избегне, но след като преминат тези първи часове, трябва да се изправят и да искат да знаят повече за заболяването, да искат да се излекуват.

– Ролята на семейството каква е?

– Тя е най-важна. Преживяла съм рака като пациент и като страничен наблюдател, бидейки дъщеря на баща ми, който почина за месец от рак на белия дроб. Да си наблюдател е понякога много по-страшно. Близките са важни и за това имам намерение да даваме съвети и на тях и да правим групови терапии за семействата, на които им е не по-малко трудно. Те трябва да преодолеят бързо страха и да не мислят негативно, а да помагат на болния.

За съжаление в момента, в който те диагностицират, някъде около месец по-късно от картата на приятелството ти вече са изчезнали повечето близки. Това се случва с повечето болни и съм изумена.

– Когато научихте диагнозата си, какво казахте на сина си?

– Даваме съвети на жените и за това. Има разлика на каква възраст е детето и се подхожда по различен начин. На малкото дете трябва да се обясни, че то няма вина, че мама не е добре. На по-голямото да се обясни, че не е задължително то да се разболее и че само 10% от случаите са наследствени. В такъв момент също ние можем да помогнем.

Аз допуснах много грешки със сина ми, защото нямаше кой да ми каже какво да правя и чак впоследствие започнах да търся информация, защото той много го преживяваше. Повтаряше: „Мама е болна” и на мен ми рукваха сълзите.

За косата например му обясних, че както на него един ден добрата фея на зъбките ще му ги вземе и после ще му даде нови по-хубави, така и на мама косата няма да я има и после ще й порасне по-красива. Постоянно му казвах, че добрите доктори ще излекуват мама и тя ще е тук и ще е винаги до него. Трябва да се създаде такова чувство на стабилност.

– В „Съдебен спор” също разказвате тежки житейски истории. Случвало ли се е в предаването да се вбесите или да се разстроите от съдбата на героите си?

– Тежките истории са много, но ние не можем да съдим никого. Много хора ме питат дали не ми е трудно и защо го правя, като имам и без това достатъчно проблеми. Но усещам това предаване като едно от малкото истински и то също е кауза. Наистина е тежко и има всякакви хора, но ние не можем да им откажем помощ. Търсят ни, защото са отчаяни и готови на всичко в името на това някой да им реши проблема.

– Какво си пожелавате да ви се случи през тази година?

– Иска ми се по-често да си помагаме едни на други. Това е и моята кауза сега и го казвам и към политиците, и към всички хора. Българинът трябва да си върне онова отношение към съседа и към близките, което имахме. Преди беше естествено да чукнеш на вратата на комшията и да знаеш, че не си сам. Трябва да направим нещо и да си помагаме сами, а не само да чакаме някой отвън да ни помогне. Важно е самите ние да сме активни и да се борим.

А на жените като мен ще кажа, че е факт, че се увеличава процентът на заболелите, но повече скача този на оцелелите и преживели над 5 години и нагоре. Когато мислим за рака на гърдата, трябва да знаем, че има надежда и то голяма. И не е въпросът само да се оцелее, а да запазим качеството си на живот. Важно е да не спират да живеят и точно за това се боря с фондацията.

Инфо и снимка: Агенция ПИК

Коментари (0)

Публикувано в на 30 януари 2014 г.